Със завземането на земите по десния бряг на Вардар от сръбската войска в края на Балканската война започва усиленото етническо претопяване на българското население там. И ако за южните части на Македония, завзети от гръцката войска, по-подходящото понятие е все пак "етническо прочистване", поради наличието и на етнически гърци в завзетите земи, то за сръбската окупационна зона "етническо претопяване" си е съвсем на място, според преобладаващата част от етнографски изследвания до началото на 1912 г. сърбите в Македония са само крайно незначителна част от обитателите на областта.

Веднага след прогонването на вековния поробител от Македония, българите там пристъпват към изграждане на местни органи на властта. На свиканите събрания присъства цялото население , там са избрани първите органи на местната власт. Веднага след навлизането на гръцките и сръбските войски точно тези истински народни избранници, образуващи действително самоуправляващи се общини, са първият им прицел, първи те са задържани, преследвани, пребивани, премахвани физически заедно с целите им семейства, а къщите им изгаряни. Особено сръбската власт се сблъсква с огромни трудности, тя не е в състояние първоначално да намери даже отговорници за градските квартали, назначените на тези постове сърбомани изобщо не се явяват на работа.

Скоро, много скоро македонските българи ще трябва да научат сред убийствата, боя и пълното безправие, че вековният поробител е сменен с нов, не по-малко озлобен и жесток. Гръцките и сръбските чети налагат неограничен тормоз за сплашване на македонските българи, масови са убийствата, терора, грабежите. Същевременно се назначават гръцки и сръбски съответно, окупационни власти. Изгонени са насилствено учителите в българските училища. Българските свещеници ги последват малко по-късно. Всички те са сменени със сърби. Списъкът с безчинствата на окупаторите - убийства, грабежи, изгорени къщи, насилени млади жени може да е безкраен.

Първоначално се пишат писма и прошения до правителството в София с молби за помощ за присъединяване към България. Скопският мирополит Неофит пише прочувствено изложение даже до руския император Николай II (10 април 1913 г.), в което известява, че сръбските окупационни власти разглеждат българското население като поробено. Известяват се и чуждите дипломатически мисии, но така наречената Европа, разбира се, е винаги глуха за всичко, което не й носи пряка изгода. Бързо става ясно, че само с ново подигане македонските българи могат да разчитат на освобождението си.

Разделянето на Македония, чието население е предимно българско, остава недопустимо за македонските българи както в края на 1912 г., така през първата половина на следващата 1913 г., запазването на целокупна Македония и естественото й присъединяване към България е цел, която никой даже не помисля да оспори (вж. Извори).

Още от октомври 1912 г. ВМОРО започва практическа подготовка за противодействие на гръцките и сръбските окупационни власти. Войводата Кръстьо Льондев обобщава тъжно, че изглежда "ние всички трябва пак да хванем гората" (Д. Гоцев, 1981). След 1 декември 1912 г. ВМОРО е принудена да прекрати легалната си дейност, спрени са всички български издания. Така става ясно, че друг път освен въоръжения отпор срещу издевателствата на новите поробители, всъщност няма.



* * *



Решителната промяна настъпва на 11 май 1913 г., тогава става ясно, че пасивната съпротива на македонските българи, макар и всеобща, няма да е достатъчна. Сръбската власт забранява отбелязването на деня на светите братя Кирил и Методий, празник честван тържествено в цяла Македония, като нарежда населението да работи ангария по пътищата. Нито един българин обаче не отива на работа, работилниците и търговете са затворени, всички българи в Македония са облечени в празничните си дрехи.

От втората половина на май зачестяват въоръжените сблъсъци на българските чети със сръбската войска във Велешко, Скопско, особено в Щипско и в областта Тиквеш. През юни зачестяват убийствата на цели български семейства, за да се сплаши населението. Българските първенци в Битоля семейството Стамболжиеви са избити до крак, всичките 8 души, а труповете им изложени на чаршията. Така е в цяла Македония, окупирана от сръбските и гръцките войски.

В края на май няколко български чети се насочват към Кавадарци. На събранието в с. Бегнище (29 и 30 май), всички представители на селищата в Тиквеш се изказват за вдигане на въстание, избран е и щаб.

На 15 юни, ден преди избухването на Междусъюзническата война, четите на Дончо Лазаров и на Михаил Шкартов нападат сръбската войска в Неготино и освобождават града. Въстаниците се насочват бързо към близкото Кавадарци, освободен на 19 юни, сръбската войска не издържа на напора. Пристигат и още български чети, но от редовната българска войска няма и помен. В същото време почти 30 хилядна сръбска войска се насочва към размирните Неготин, Кавадарци и Ваташа. След денонощни сражения, четниците трябва да отстъпят Кавадарци на 25 юни. Градът е подложен на невиждан погром. В Неготино са изгорени почти всички къщи. Започват масови убийства. В Тиквеш до цялостното потушаване на въстанието са избити почти 1000 българи, над 2700 души са затворени и подложени на изтезания.

Така започва всъщност насилствената промяна в народностното самосъзнание на македонските българи. През следващото столетие погромите ще продължат с нова сила, за да се изтръгне всеки спомен за българщината в Македония. Неуспешно, впрочем.



* * *



Ако чрез присвояването на грамадни парчета от същинската българска история скопската история-пропаганда се сблъсква обичайно само с насмешливи усмивки сред изследователите на съответните исторически периоди, то изопачаването на българския характер на относително близки героични исторически събития като Тиквешкото въстание, в което са избити стотици българи, може да буди единствено погнуса. В югославската историография това събитие отсъстваше нацяло. Дори в наши дни за Тиквешкото и за съседното му по време Охридско-Дебърско въстание също се пише и говори с половин уста.

В българската историография през втората половина на миналия век също не се споменава много-много за въстанието, макар и по други причини. Съвпадането по време на Тиквешкото въстание с големите събития около Междусъюзническата война, донесла толкова злочестини на народа ни, остави този героичен, но кратък епизод от национално-освободителните ни борби( в сянката на мащабните събития. Понеже днес, след столетно усилено обсъждане, вече е трудно да се каже и напише нещо ново за войните от 1912-1913 г., започна вглеждането и в събитията от "масовката". И това трябваше да се очаква, България не бива никога да забравя героите, които са загинали с нейното име на уста, те са същинските български светци.



Извори



"Този въпрос [за народностния състав на населението в областта Македония] за нас, българите, отдавна е решен. Населението в Македония е в болшинството си българско, тъй както в Стара Сърбия е сръбско, а в Епир, Тесалия и островите е гръцко. Българските земи в Европейска Турция са тези, в които напоследък се твореше българската история. Това са местата, където българите водят от двадесет години непрекъсната революционна борба. Това са местата, където действаше две десетилетия ВМОРО, а тя е организация българска . . ."

В. "Българин", издаван по решение на ЦК на ВМОРО в Солун, 9 ноември 1912 г.



"За цялостна и неразделена българска Македония ние твърдо държим. В противен случай ние бихме били изменници пред паметта на хилядите загинали борци в Македония, ние бихме били изменници пред целия български народ . . . Чуждото ние не желаем, но и своето не даваме. За сметка на нашето българско тяло друг не може да се увеличава. Това е желанието на всички българи . . ."

В. "Българин", 25 ноември 1912 г.



"Без да прави разлика между съюзниците [от Балканския съюз] нашата организация подпомагаше с всички средства и на сърби, и на гърци. Ала за голяма наша жалост едвам що се свърши окупирането на нашите български земи от сръбската и гръцка армия и вече се явиха признаци, които ни вдъхват страх за нашето национално бъдеще. Сръбските власти почнаха открито да съветват българина да се отрече от своето име, от своя род. Правят се приготовления, които сочат, че чуждата окупация не е само временна. Народът ни в Скопие, който геройски досега е поддържал революционната борба, вече основателно подозира, че може би ще бъде оставен под чуждата власт. Радостта почва да се смесва с отчаяние . . .

Затова вътрешната организация, вярна на своя скъп завет да работи за свободата на целокупна Македония, . . . осмелява се да поднесе от името на измъчения ни род молба да се застъпи Ваше Величество с всички средства докрай, за да се избегне каквото и да е разпокъсване [на Македония] . . ."

Из меморандум на ЦК на ВМОРО до цар Фердинанд, началото на декември 1912 г.